Среща със самотата.

Една ноемврийска нощ не можех да заспя. Както обикновено се ровех във фейсбук, когато попаднах на статия със заглавие ‘‘Посещавай стари хора в домове‘‘. Имаше и снимка – възрастни хора заобиколени от група младежи. Всички с широки усмивки на лице. След като отворих статията и се запознах с идеята, а тя беше изключително проста и не изискваше кой знае какви усилия, единствено и само време и внимание, реших да се включа. Oтворих си пощата и започнах да пиша имейл на организаторката в 12 полунощ. Странен час за пращане на имейли, но имах такова силно желание да се включа, че не ми се чакаше и час повече!

Бяхме се уговорили да се чакаме пред дома. Там се срещнах с организаторката и другите доброволци. Доста се вълнувах, а и честно казано се и притеснявах. Докато чакахме пред входа да се съберем всички доброволци, покрай нас мина един дядо, организаторката го поздрави, а той ентусиазиран попита: ‘‘Ще играем ли днес волейбол‘‘? Чакаха ни. Във фоайето на дома бяха насядали доста от обитателите, които като ни видяха се зарадваха. Започваха да ни разпитват какво ще правим днес. Отправихме се към клуба в дома, където има пияно и се провеждат различни мероприятия. Клубът започна да се пълни с хора. С посивели коси, но с широки усмивки на лице. Усмивки породени от това, че някой е дошъл да ги види. Харесах една двойка – баба и дядо. Реших да поседна до тях и да започна разговора. Трябваше ми време да се отпусна, но дядо Девко и баба Величка бяха толкова весели и дружелюбни и аз бързо се отпуснах. Баба Величка както повечето от бабите в дома, носеше със себе си една торбичка. По време на разговора ни от нея тя извади снимки. Снимки на семейството си, и започна да разказва. За децата, за внуците, за правнуците. С такъв ентусиазъм. С такава обич.  А аз просто я слушах. Слушах и задавах въпроси. Тя и дядо Девко имаха нужда от това. Имаха нужда от капчица внимание. До нас стоеше и друга баба. Тя побърза да бръкне в нейната торбичка и да извади и покаже и нейните снимки. Снимки, избелели от годините. Снимки, които тя носи със себе си от години. И така беше с повечето хора в дома – с торбички под ръка те кръстосваха коридорите на дома и чакаха някой да пръстъпи към тях, за да могат да му покажат снимките.

Това посещение в дома силно ме разчувства. И не затова, че тези хора са пратени в дом, не защото семействата им са ги оставили там, може и да са нямали друг избор. Разчувства ме самотата им. Разчувстваха ме малките детайли – снимките им, историите им, това че са остарели. Всички ще остареем, неизбежно е. Не е нужно да познаваме някой старец, за да го заговорим или да му помогнем. Не е нужно да познаваме някой в старческия дом, за да отидем на посещение. Можем да го направим винаги, просто ей така. Без някой да ни чака да го посетим. Можем да отделим час, за да накараме някой напълно непознат да се усмихне. Времето и присъствието ни са единственото нещо, което старите, самотни хора искат. С едно толкова просто действие можем да направим някой безкрайно щастлив.

За да помагаш не е нужно да си богат материално. Нужно е да си богат душевно. Моля ви,  замислете се. Не бъдете егоисти, бъдете хора!

Автор: Инна Иванова, 21г., гр.София