Днешното човечество е в непрекъсната надпревара със забързаното време, в което живеем – високотехнологично, динамично, на бързи обороти, на скорост. Време на дигиталните комуникации, на глобализация на целия свят, на неограничените възможности. Време на стремежи и безкрайно съревнование за осъществяването им. Всяка цел и мечта изисква от нас упоритост, труд, борба, рискове. Постигаме малки и по-големи победи, празнуваме успехи, покоряваме върхове. И сме удовлетворени, когато се чувстваме реализирани и значими. Но идва момент, в който си задаваме въпроса дали нашият звезден миг наистина е най-важното, което постигаме, към което трябва да се стремим.

Ученичка съм в десети клас на СУ „Иван Вазов“. Като всеки млад човек, аз също мечтая да направя нещо важно и забележимо, да оставя своята следа за идващите след мен. В годините имам постигнати призови класирания и награди, но смятам, че моето истинско израстване като личност започна от момента, в който реших да се посветя на доброволчеството.

Какво е за мен да си доброволец? Това е собствено решение да даряваш безвъзмездно своите усилия и труд, като в замяна на това очакваш да получиш усмивка, прегръдка, едно „благодаря“ и много нови приятели. Доброволчеството е кауза, на която за да решиш да се посветиш, трябва да носиш сърце. Да разбираш, че светът наоколо не е пълен само с успели и погалени от съдбата хора. Че сме различни по отношение на дадените ни възможности и социален статус. Че има и такива, които се нуждаят от подкрепа и приятелски подадена ръка.

Градът, в който живея се намира в Северозапада, най-бедният регион на територията на целия Европейски съюз. Училището, в което уча е средищно за цялата община. Високият процент безработица и липсата на възможности за реализация, са сред основните проблеми на населението, което неминуемо рефлектира и върху децата. Тези деца, с които се разминавам всеки ден по коридорите и при смяна на кабинетите. Голяма част от тях не са облечени в маркови дрехи и не им е нужен айфон последен модел, а просто мечтаят за нови обувки и топло яке в студените зимни дни. Или само да поговорят с някого, който да изслуша проблема им.

Затова ние, няколко момичета, решихме да организираме клуб „Добротворци“. За да бъдем наистина полезни, с каквото можем. В началото – малко хаотични в действията си, но в последствие нещата се наредиха. Работим с деца от ромската етническа общност и такива от социално слаби семейства в няколко направления – дарителски кампании за осигуряване на дрехи, обувки, учебни помагала; семинари за превенция на агресията и ранните бракове; честване на празници и традиции.

Много мога да пиша за всяко едно мероприятие, случка или дете. За това какво съм вложила и какво съм постигнала. Но мисля, че най-важното е това, което съм получила – усещането, че съм полезна за другите. Усещането, че съм оценена и обичана. Защото няма по-голяма награда за мен от излъчването ми за председател на клуба ни със съгласието на всички деца. И защото смятам, че независимо от забързаното време, в което живеем, най-важното условие да се чувстваш успял, това е да бъдеш човек. Да разбереш, да помогнеш, да обичаш.

Автор: Мария Митрова, 16 години, гр. Вършец, 

клуб „Добротворци“ към СУ „Иван Вазов“